Георги Стоименов-Терсенето: При Кобрата има тънкост, която притеснява дори Джошуа

Боксовият корифей Георги Стоименов – Терсенето гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той  е един от най-големите ни боксьори и треньори в исторически план и има запас от цял набор от изключителни истории. Стоименов записва над 350 официални мача в кариерата си, продължила повече от две десетилетия. Участва на олимпийските игри в Монреал през 1976-та, а година по-рано става европейски вицешампион. Откривател е на трикратния световен, трикратен европейски шампион и олимпийски медалист Серафим Тодоров. Тренира също и други големи състезатели като Даниел Петров и Киркор Киркоров. Познава братя Пулеви от деца, а в края на 90-те живее в Украйна в един и същи блок с легендарните Виталий и Владимир Кличко.

– Г-н Стоименов, как сте? Следите ли още бокса?

– Естествено, това ми е хоби от малък. Постоянно ме интересуват изявите на нашите боксьори. Вече конкуренцията стана по-голяма и по-трудно се преодоляват някои трудности. Младежите се изнежиха, не е като едно време. Отиват на по-леки спортове като пинг-понг.

– На 24 март Кубрат Пулев спечели двубоя с румънеца Богдан Дину с нокаут – кои бяха тежките моменти за Кобрата в мача?

– Трудно е да се запомни. Имаше много тежки, критични моменти, но Кубрат е сериозен боксьор. Той е от другото поколение, а не от сегашното. Твърд боксьор. При тях боксът е заложен още от баща им, който също беше боксьор – Венко Пулев. Тервел е също нелош боксьор, бил съм му личен треньор.

– Как виждате бъдещето на двамата в професионалния бокс?

– Обикновено става така – пробваш се на аматьори, това е трамплин за профи бокса. При аматьорите съперник ти е който ти се падне при жребия и е по-трудно, отколкото при професионалистите, където мениджърите ти избират опонента, за да стане шоуто. Не искам да обиждам профито, също са атрактивни.

– В шоуто в бокса вече влизат и целувки…

– Тази целувка е съвсем безобидна. Аз също съм целувал. Това не беше нищо, просто го раздуха излишно. Много рядко някой знае какво става след мача на един боксьор – как се променя психиката, докато е боксирал. Давам пример с две дечица – като се сбият, после стават приятели. В случая боксьорът се изразходва и физически, и психически. Нямаше любовни истории в тези неща. Просто се отпусна. Какво я раздуват тази целувка? Тя също не се дръпна. Беше нещо съвсем обикновено. Казват, че ние в България така, пък онези на Запад не се целуват. Глупости! Физиологията и на източни, и на западни жени е еднаква.

– Смятате ли, че Кубрат има шанс да се боксира срещу Антъни Джошуа?

– Много зависи от мениджърите. Обикновено всички ги подготвят да играят атрактивния финал. Естествено, че Кобрата има всички шансове да се боксира с Джошуа. Ще бъде трудно, защото британецът също е добър боксьор меко казано. Но Кобрата също не е лесен. Той има едно несвойствено неудобство за противника. Създава една трудност, която трудно се вижда от неспециалиста. Обикновено неспециалистът казва бият се или боксират се, докато специалистът вижда една тънкост. С тази дълга предна ръка, която му е наследство от аматьорския бокс, Кубрат създава трудност за противника. Затова мисля, че нито на единия, нито на другия ще му бъде лесно като се боксират.

– Накъде върви българския бокс? Как оценявате работата на президента на федерацията Красимир Инински?

– Най-лесно се прави сравнение сега и едно време. Едно време самите деца растяха при малко по-сурово време, имаше чувство за изява, да стане нещо. А сега всички дечица са освободени, те нямат проблем. Говоря за най-малката възрастова група, които почват да се боксират. На Краси не му е лесно – да се отсеят такива деца, които да станат национални състезатели. За мен той ръководи отлично българския бокс според сегашните условия.

– Да насочим разговора към вашата кариера – защо избрахте бокса, на колко години влязохте в залата?

– Бях пети-шести клас, гледах боксьорите по телевизията и исках да приличам на тях. Беше много трудно, защото трябваше да пътувам час и половина, за да отида до залата. Половината от тренировъчния процес ми минаваше във возене. Но това е мерак и хоби. И мен родителите са ме спирали, аз съм се криел и съм си оставял отвън торбичката с екипчето. Къде отиваш? Да играя. И оттам си взимам торбичката и отивам на тренировка.

– А откъде идва прякорът ви Терсенето?

– При децата като се каже нещо, си остава завинаги. Бяхме седми-осми клас и всички бяха прав гард, а само аз с обратен гард. Аз пишех с лявата ръка, всичко правех с нея. Не съм левак, а левичар, защото има разлика. Първият ми треньор Карло Георгиев, който е от чешки произход, ни строи в една линийка и ни показва, и ми казва: „А ти на терсене застани наобратно в края на редичката.“  Така тръгна Терсенето.

– Играхте финал на Европейското в Катовице през 1975 г. – какво не ви достигна за титлата?

– Не вярваха много в моите качества, защото тогава имаше голяма конкуренция между боксьорите. Сега се радваме на двама-трима елитни, а тогава от 11 десет не бяха случайни. Трябваше да минеш през хиляди перипетии и да победиш много хора, за да стигнеш до националния отбор. На финала противник ми беше един полски дългуч, а аз като млад не подходих тактически правилно. Успях да се изразходвам в първия рунд-рунд и половина. След това не ми достигна енергия. Но правя този разбор вече като треньор. Ако съм знаел това, може би нещата щяха да се развият различно. Не искам да обида нито един от миналите ми треньори, защото много или малко са полагали грижи за мен.

– Участвахте и на Олимпийските игри година по-късно в Монреал – какво се случи там?

– С умиление си го спомням. Тогава започнах да си мисля за лека кола, а трудно се купуваше, трябваше ред и се чакаше с години. А на олимпийския медалист даваха кола без ред. Победих един от много известните боксьори, който след това стана световен шампион при професионалистите. Мачът беше много тежък, но ми даде криле. След това обаче съперникът ме победи по всички показатели. Нямах психическа устойчивост – да можеш да промениш тактиката… Това обаче са тълкувания години по-късно. А тогава играех с него за лека кола.

– Лесно ли станахте треньор в ЦСКА?

– Треньор в ЦСКА се ставаше много трудно. Трябваше много да си дал, да имаш качества, да имаш и партийна принадлежност. Горе-долу на половината качества отговарях. Бях към края на активната си кариера, дълго време бях състезател на ЦСКА, носил съм точки, но ми липсваше ВИФ. Изкарах треньорска школа и станах треньор. Но почнаха другите мъки – като състезател се насочваш към твоята среща, а като треньор мислиш за целия отбор. Това износва човешкия организъм. Лесно станах треньор, но после ми беше доста трудно. Има и друг момент – когато нагласиш всичко, станеш шампион, идва конкуренцията и друг да те смени. Изживявал съм доста обидни моменти, но не искам да се връщам назад.

– Кой е най-големият ви успех със Серафим Тодоров?

– Ей, този мой любимец! Това е състезател, който беше по-лесно да го тренираш, защото има зрителна памет. И маймунка да види как драска, също може да я изпунтира. Това е качество на индивида. Сарафчето имаше тези качества, но с ужасна дисциплина. А не може да го оставиш да се шляе – трябва да си легне в еди колко си часа и т.н. На мен грижите ми бяха повече да го контролирам, отколкото да го тренирам. Но беше много атрактивен боксьор. Особено като отивахме на Запад да се боксира, публиката гледаше него и след това си отиваше. Хората се насищаха, до такава степен беше атрактивен. Пуска удар един пръст от себе си, а след това връща и отговаря. Като участваше Сарафа, всички играеха за второ място, първото беше за Серафим.

– Как стана Спортист на годината през 1993 г.?

– Обикновено в България, който стане световен и европейски шампион в една спортна година, беше прието да взима тази награда. И то в олимпийски спорт. Това се случваше много рядко, а при нас в бокса стана. Повечето от журналистите гласуваха за Серафим. Но играеха футболните отбори на България и Франция – паметният мач на „Парк де Пренс“. Гледаме мача със Сарафа по телевизията и ми казва: „Ей, бате Гошо, ако бием, може и да не стана Спортист на годината.“ А те почват да го навиват, че друг няма и че едва ли няма как да бием. И накрая хем се радваме, че сме победили Франция, хем почнахме да мислим комерсиално за Спортист на годината. А то пък Емо Костадинов вкара и двата гола. После се прегръщахме, отидох на аерогарата и го посрещнах. Ние сме си приятелчета, бойни другари. Едно време беше така, а сега са разграничени отделните спортове, сега футболистите са тежкари и ходят важно. Обаче тогава всички спортисти бяхме приятели. И Емо каза: „Спокойно, аз пък ще стана Футболист на годината.“

– В бокса се шегуват, че имате и една кражба – от Варна Даниел Петров благодарение на вас е дошъл в София…

– „Кражба“ изобщо не ме обижда, даже ме ласкае. Имах рекламата, че който дойде при мен, става европейски или световен медалист. Отделно имах и другата реклама, че съм един от първите спортисти, които играят на Запад, по-точно във Франкфурт, Германия. Преди мен бяха само футболистите Григоров и Желязков. Там ме водеше финансовата страна. След хиляди комбинации и уговорки, като отидем на състезание с мениджъри съм разговарял с моите три немски и английски думи и нещата се случиха положително. Сарафа си идваше с 2-3 хиляди марки от мач, защото публиката му даваше като на певица… Беше такава атракция, знаеха, че идва от бедна държава и ето ти 50 марки, ето ти 100 марки. Питаше: „Бате Гошо, защо ми дават пари?“ А аз казвам: „Защото те обичат, развеселил си ги.“ Естествено българинът повече завижда, отколкото да те признае, завистта няма край. Щом предложих на Дидо, който вече си приличаше на добър боксьор, веднага се съгласи. Но всичките му титли са по мое време, включително най-високата – олимпийската. Преди това беше ставал единствено републикански шампион.

– Като спортист не можахте да се уредите с кола, а като треньор?

– Петък пътувах, в понеделник се връщах. По 100 марки да съм си спестявал, колата е налице с валута.

– А как съдбата ви срещна с братя Кличко?

– Те са много атрактивни, много интелигентни. Умствено не са за спортисти, имат страшен интелект. След като изпробвах всички области на моята кариера, един приятел ме заведе в Украйна и един божи ден посланикът имаше прием в нашето посолство. Викам: „Шефе, да викна и Кличко?“ А той: „Как Кличко? Немското посолство ги е канило толкова пъти, не са стъпили“ Казвам: „Добре, но нека да се пробвам. Канило ги е, но не съм ги поканил аз.“ С хиляди комбинации, имах много приятели в украинската федерация, свързах се с тях. Прегърнахме се, заедно сме били по олимпиади. Дойде въпросният ден, отидох да посрещна Кличко и се почнаха едни журналистически истории, снимки… Много добри приятели сме и до ден-днешен.

– Били сте кмет, актьор – загуби ли политиката и киното, след не проявихте интерес към тези две професии?

– Актьор – трето дърво, но е много интересно. Играехме във френска продукция за зараждането на бокса и дадоха доста пари за времето си. Мислех, че в спорта дават пари, но се оказа, че в киното е голяма мелница за пари. Съвсем различно е, има сценичен бокс, който много трудно се играе. Научен съм на оригиналния бокс, но оригиналния удар не може да го види камерата. И се започват едни тренировки за сценичен бокс. Както в „Роки“, там няма нищо истинско. Тогава ми беше най-голямата мъка. Сто години да правиш едно, а след това точно обратното.

– А като кмет?

– О, Боже! Нали знаете – предизборни кампании, за да спечелиш повече гласове. Естествено най-популярният участва. В моя регион аз съм един от най-популярните. Хайде, кмет за една седмица и това е! Много е сложно, трудно и от един начин на живот… Тук се скарали две баби, трябва да отидеш да ги помиряваш… Това не може да се издържи. Но всъщност са ме използвали за едни избори. Всичко мина и така. Но ми остана в биографията, че съм бил и кмет. Глупости!

– Най-големият боксьор за вас за всички времена?

– Естествено – Мохамед Али! Никой не се замисля, който и от боксьорите да попитате.

– А „машината за пари“ Флойд Мейуедър?

– Той е най-богатият спортист не само в бокса, а от всички спортове.

– А като боксьор как Ви се вижда?

– Страшен. Той плака, когато Сарафчето го победи. Но си мислеха, че като домакини, ще му подарят мача. Нищо подобно! Сарафчето си го победи по всички правила на бокса. А той плака, защото при фактора домакин, ще му дадат победа даже и при кантар, но няма такова нещо. Вече изкараха, че някой помогнал, но Сарафа си го победи и то безапелационно.

– В Интернет я има тази среща и се вижда, че победата не му е подарена.

– Така е, но това, което дават по телевизията, понякога не се вижда самата истина. Не се виждат точно ударите. По телевизията се вижда като удар, а всъщност той е направил защита и е направил класическата защита – да избягаш един пръст, а не един метър, защото след това не можеш да върнеш. Всеки може да бяга, но трябва да му викат атлет, а не боксьор.

– Какво си пожелава Георги Стоименов?

– Аз съм пенсионер, не без помощта на моя любим спорт – бокса. Както всеки пенсионер, си желая здраве. Живея още с младежите. Сега ходя в Славия, има много добри отношения, създадени още от години. Който е славист, си обича Славия до живот. 

Източник

Коментари